24
яну
В светлата кухня се разнасяше аромат на липов чай и препечени филийки. Слънцето се опитваше да се усмихне през тъмните облаци, но те усърдно бяха решили, че днес не е време за разходки. Мария беше станала рано тази сутрин, доста по-рано от обичайното. Усещаше някакво странно напрежение, нещо като камък, който й тежеше и не знаеше как да се отърве от него. Седна на верандата и отпи глътка чай. Сухите есенни листа танцуваха по паважа и едно от тях падна върху масата. Мария го взе в ръката си, но то беше толкова сухо, че се счупи още с първото докосване. Тя го смачка и тежко въздъхна.
Влизайки вътре, тя видя отражението си върху стъкления прозорец. Прекрасните кестеняви къдрици през годините бяха заместени от прошарени, леки вълни, които се спускаха по слабите й рамена. В черните й очи вече не се виждаше онзи блясък, бе останал само блед отпечатък, слабо напомнящ за себе си. Времето бе оставило непоправими белези по лицето й – кожата й беше придобила сивкав отенък, а бръчките около усните й правеха усмивката й тъжна и унила. Побърза, за да избегне по-дълга среща с грозното отражение и затвори вратата след себе си. Прочетете цялата публикация »
Публикувано в Блог от Ирина
22
яну
Декемврийското слънце нежно го погали с лъчите си и го обгърна с топла прегръдка. Ханс знаеше, че е време за ставане, но искаше още малко да се полюбува на красотата, нахлула в светлата стаичка. Погледна малкия оловен войник, който стоеше над камината и му се усмихна. От съседното помещение се чуваше звънката мелодия, идваща от обущарското чукче на баща му, а майка му още призори бе отишла на работа. На дървена масичка той видя сухо парче кекс и половин чаша мляко. Закуси набързо и отиде да помогне на баща си. По празниците хората често подаряваха на близките си нови обувки, или се сещаха да поправят старите си такива. Ето защо, баща му беше затрупан с работа и всякаква помощ беше добре дошла.
Прочетете цялата публикация »
Публикувано в Блог от Ирина
18
яну
О, как искам, как искам да бъда дете. А ти?
Не ти ли се е искало някога да отвориш очите си и да бъдеш пак на 10. Слънцето да се отразява в детските ти, безгрижно чисти очи, а ти да му се радваш по детски, наивно. И не ти ли се е искало да облечеш късите сини гащета и блузата на цветни райета и излеш навън, да се наслаждаваш на хубавото пролетно време. Да тичаш безспир и без посока, а вятърът да танцува в косите ти, да легнеш на прясната трева и да гледаш небето. Не ти ли се иска пак да седнеш на верандата и да прекараш следобедните часове в четене на Ян Бибиян, губейки представа за времето?
Искаш ли, искаш ли пак да играем на криеница? Искаш ли да се смеем със сълзи, да се гоним и да пеем на птиците? Помниш ли как рисувахме по асвалта розови цветя и как обичахме да храним животните? И колко, колко много обичахме да събираме светулки, да ги слагаме в буркан с продупчена капачка и да ги гледаме, докато заспим. Прочетете цялата публикация »
Публикувано в Блог от Ирина
08
яну
Тя затвори мокрите си, зачервени очи и се усмихна през сълзи.
„Пак е кисел и си го изкарва на мен – помисли си тя, – „утре ще му мине, нека само дойде утре.“
За пореден път той я унижаваше, а тя горчиво преглъщаше солените сълзи от обидата. Отново беше онова безпомощно момиче, което понася ударите на жестокостта му, мълчаливо, стенейки. За сетен път, тя се молеше, че това е за последно, че този път той наистина се разкайва от думите, от онези зверски думи, които се забиваха в сърцето й и оставяха кървави, нелечими рани.
Търпеше, защото го обичаше. Стоически приемаше променливият му характер и непрестанно сменящото му се настроение. В един миг, той беше мъжът, в когото се влюби още щом погледите им се срещнаха, през онази красива лятна вечер. Той все още я галеше нежно по лицето, все още я притискаше нощем, силно към себе си, все още я целуваше по нослето й я наричаше с мили имена. Все още й казваше, че я обича, че я желая, че е смисълът на живота му. Прочетете цялата публикация »
Публикувано в Спри и помисли от Ирина
